Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.02 00:14 - Този път ще успеем, бай Василе! Този път ще успеем!
Автор: jorosavov Категория: История   
Прочетен: 482 Коментари: 3 Гласове:
7

Последна промяна: 19.02 07:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg



                    image

Това е художествен разказ, вдъхновен от действителни събития. Описаните действия са художествена измислица на автора и един своеобразен негов опит да обрисува как са се разиграли събитията. Моля не бъркайте това с история! Акцентът – опитите за освобождаване на Васил Левски след залавянето му при село Къкрина.




                        Този път ще успеем, бай Василе! Този път ще успеем!


Провалът в Търново

28 декември 1872 г.

Христо Иванов – Книговезеца се събуди. Нещо го беше стреснало. Поокопити се и осъзна, че е късно през нощта и че го беше събудил лаят на Вихър. Стана от леглото и си наметна връхната дреха. Огънят в камината беше почти изгаснал и студът бавно, но сигурно обхващаше одаята. Взе една дъбовица и я хвърли в жаравата. В този момент Вихър отново напомни за себе си. Христо ядосано сръчка жаравата с машата.

След случая с арабаконашкия обир и последвалите арести спеше все по-малко. Онзи ми ти никаквец Димитър Общия се беше разприказвал в София. Сума ти народ из Ловешко бе арестуван. Кога ли и на неговия вратник щяха да захлопат душманите? Изведнъж се задумка по външната порта. Христо рязко се изправи и взе револвера. Тъмнината не му попречи. Мушна го в джоба, взе камата от над камината, запали с една съчка от огъня газовата лампа и тръгна да излиза. Чуваше как Вихър дърпа веригата, която стигаше на метър от портата. Преди да излезе от къщата, Христо се спря пред вратата. Издиша тежко, намести револвера и мушна камата в десния си ръкав, държейки я с ръка. Вдигна лампата на нивото на раменете си и рязко отвори вратата. Бързо тръгна към външната порта и извика на Вихър. В този момент чу нечий глас:

     -   Бай Христо, отвори!

     -   Кой си ти, бре? – ядосано извика Иванов.

     -    Аз съм, Книговезец. Христо Бунито. Не бой се и отвори бърже, че ще разбудим града.

Христо Бунито беше приятел и съратник и Иванов го позна по гласа. Успокои Вихър, а и сам той се успокои. Все още не знаеше какво го чака в следващите минути. Отдъхна си, че не бяха турски стражари, но…би ги предпочел пред вестите, които го очакваха. Би предпочел да падне убит и с тази си жертва да промени разигралите се преди ден събития. Такъв бе той – Христо Иванов – Големия, Книговезеца. Огън и жупел, здрав българин. Но той още нищо не знаеше!

Отвори вратника и престорено се скара на адаша си.

     -    Хванаха го, Книговезец! Хванаха го! – промълви Бунито тежко издишайки. В мразовитата декемврийска утрин дъхът му излезе из устата му като душа на мъртвец и остави своята диря. На мъртвец приличаше и той самият. Блед и с присвити очи. Студът беше изрисувал лицето му и оставил своите пръски по веждите и мустаките му. Само светещите му очи издаваха, че това лице е на жив човек. А очите светеха от сълзи. Христо Бунито плачеше. Само сълзите го спасиха от гнева на адаша му. Книговезеца научи от него за разказа на Петър – брата на Иван Арабаджията. Разказът за това, как вчера заранта турците са уловили Левски при Къкрина. Петър бил в близост до ханчето и се събудил от суматоха и гърмежи. Вечерта се видял в хана с Христо Цонев – Латинеца, с Левски и с брата на Книговезеца Никола Цвятков. Раздумали се и по някое време се сбогували. Петър отишъл да пренощува в дома на приятел, близо до ханчето. Щом станала тупурдията през нощта, Петър усетил какво се е случило. Изчакал турците с натоварените в две каруци Левски, Николчо и Латинеца да тръгнат и решил да ги последва. Отправили се към Ловеч. Размислил и се насочил към Търново, за да ни обади какво се е случило. Цял ден вървял в студа и едвам се домъкнал до къщата на Бунито. Едвам е разказал историята.

Христо  Иванов яростно хвана за врата своя адаш и започна да го обвинява, че е пиян.

- Ще те убия с ей тези две ръце, мерзавецо! Вратлето ще ти прекърша, дето си правиш майтап с таквиз неща. По нощите дошъл пиян да ме буди и небивалици да ми разправя. Ще те убия, ей!

Да, само сълзите спасиха Бунито тогаз. Книговезеца като видя сълзите по лицето на високия като върлина мъж, отпусна хватката си и двамата паднаха на колене в снега. Двама български мъже се гледаха в очите и ридаеха безмълвно! Ридаеха неутешимо! В следващия миг Книговезеца се изправи рязко, избърса сълзите си и повдигна адаша си за раменете.

    -    Ставай! Води ме у вас да видя Петър!

Там човекът още не можеше да се стопли. Целият трепереше от студ и чувства. Разправи на Книговезеца всичко, което бе видял онази заран.

     -    Колко заптиета имаше? – попита Христо.

     -    Поне десетина, а може и малко повече да бяха.

Така  в разговори и кроене на планове какво да направят и при кого да отидат минаха няколко часа. Решено бе бързо да се съберат петнадесет човека и да се отправят към Ловеч. Там щяха да изпратят някого да разбере какво се случва, а другите щяха го чакат на входа към Ловеч, скрити в гората. Стигнаха и до едно общо успокоение, че турците може и още да не са разбрали кого са хванали. След арабаконашкия обир и последвалите арести турците бяха нащрек и няколко пъти се случваше да арестуват мъже, приличащи на Левски.      Ненадейно на вън се чу някаква суматоха. Минаваше обед. Много хорски шум се разнесе. Христо Иванов и Бунито излезоха, за да разберат какво става. Къщата на Бунито бе  съвсем близо до главния път на града.

Бяха се насъбрали хора и в далечината се виждаха конници. Да, това бе конна потеря и идваше към центъра на града.

Книговезеца не искаше да повярва, но осъзна какво се случваше. Над сто турски заптиета, конна полиция и пешаци, ги приближаваха. Турците вече знаеха кого са заловили! Десетте заптиета от Къкрина вече бяха над сто и водеха Левски към конака в Търново. Положението ставаше безнадеждно. Действието се развиваше много бързо и приказките отпреди малко и решението какво да се направи увиснаха във въздуха! Трябваха дела, а нещата ставаха все по-трудни и положението все по-опасно.

Потерята бавно мина по главната улица. Христо и Бунито бяха сред множеството, насъбрало се от любопитство. Малко след отминалите двайсетина конници се появиха и две каруци. С орловия си поглед Книговезеца бързо разпозна в първата своя брат – Никола Цвятков. До него бе Латинеца – лелиния му син. Втората каруца бе непосредствено след тях. Левски лежеше в задния край, зачулен с ямурлук. Лявата част на главата му бе превързана, но кръвта бе обагрила превръзката и бялата му яка. Страшна гледка! Но очите му все така сияеха. Погледът му се въртеше ту наляво, ту надясно. Неспокоен и търсещ нещо. В този момент очите на двамата приятели се намериха. Левски гледаше в очите на Христо Иванов. Първо леко му кимна като за „Здравей, приятелю!“. После, минавайки близо до него, го загледа вече жално, сякаш му казваше „Прощавай, брате!“

Книговезецът замръзна и не знаеше какво да направи. Шествието отмина и той се окопити чак като се спряха при конака. Нямаше време за губене. С адаша си веднага тръгнаха към къщите на членовете на комитета.

Вече трети час обикаляха, но файда никаква. Времето летеше! Другар на Книговезеца бе разбрал, че турците дирили лекар, който да погледне раната на Левски. Бърже отидоха до Стойчо Андонов – Доктора. Обадиха му заради кой чиляк ще ходи в конака и му казаха при възможност да поразпита Левски и ако има нещо да предава на Христо Иванов, да му го обади. Привечер пак щели да минат. Тъй се разбраха тримата.

От къщата на Доктора двамината другари продължиха пътя си към домовете на членовете на революционния комитет в Търново. Само преди два месеца на събранието валяха люти закани към турците. Всички се прегръщаха и песни пееха. Удряше се по масата и се чертаеше плана за въстанието. Постоянство и решителност се реши! Днес все едно с други хора разговаряха и се срещаха. Виждаше се страхът в очите им.

Христо вървеше по калдъръма. Чуваше как снегът хрущи под краката му. До него Бунито беше навел главата си и го следваше.

     -    И каква стана тя, Книговезец? На приказки много бяхме, но като опря ножът до кокала…останахме двамина.

     -    Тихо, адаш! Има още няколко човека да посетим.

     -    Спри се, Христо! Сам знаеш какво ще стане. Само време ще загубим, а и аз без сили останах веке. Видя го в очите им, нали? В очите на всички дотук.

     -    И какво? Да се откажем и да оставим Левски ли?

     -    Дума да не става, Книговезец! Знаем се. Ела да те водя при един чиляк. Познаваш го, а и с Левски се познават. Иван Савов от Калофер – Савката му викат. Тия дни по работа е тук в Търновско и е отседнал при чича си. Къщата му е баш в центъра. Тръгвай след мен, братко! Малцина ще сме, но все от една порода.

Както и предполагаше Бунито, щом разбра за какво иде реч, Савката бързо се облече. Прегърна чича си, целуна леля си и тръгна с тях. Отиваха в дома на Книговезеца. Пътьом минаха покрай конака, за да огледат. Усилената работа на Колю Фичето вече вървеше към края си. В началото на 1872 г. той започна да строи сградата на мястото на стария конак. От него остана само затворът. Кръстовидната сграда бе разположена на терасовиден терен. Арковидният главен вход беше от север. Петте колони, оформящи полукръг, и другите две, разположени от двете страни на портала, се открояваха дори в сумрака. Градинката пред входа гъмжеше от турски стражари. Тук сградата бе на два етажа, а откъм юг – поради терасовидния терен, етажите бяха четири.

Вихър заскимтя от радост и завъртя опашка. Христо го почеса по врата. Обичаше това куче! То първом изръмжа на гостите, но като видя, че са с неговия стопанин, се успокои. Даже позволи на Иван да го погали. Всички влязоха в къщата, а след малко Вихър получи и своята вечеря.

Малко по-късно Бунито и Савката отидоха до Доктора, както се бяха разбрали. Нищо не могли да си кажат с Левски. Двама стражари стояли в килията, докато го преглеждал. Раната била лоша. Куршум бил ударил черепната кост и почти откъснал ухото му. Докторът добре го я промил и направил хубава превръзка. Най-важното – викали го утре по същото време, за да смени превръзката. От стражар научил, че най-малко две нощи заловените щели да са тук. Добра новина.

Разказаха всичко на Книговезеца и започнаха да обмислят какво да правят. Първо решиха, че каквото и да правят, щяха да го правят утре вечер или по-скоро през нощта. Ясно беше, че нямаше да се стреля или да нападат конака. Макар и смели, бяха само трима! Единственото, което трябваше да постигнат при наличието на почти двеста въоръжени турци, бе суматоха! Измислиха плана. Щяха да сторят, каквото трябваше, утре, пък съдбата щеше да реши останалото. Никой от тримата не остана доволен, но друг избор нямаха. Всички легнаха да отпочинат. Трябваше утре да са свежи и силни. Легнаха, но никой не заспа. Левски беше през няколко къщи от тях. Ранен, заловен от турците и с окови. Те бяха трима!

Сутринта сложиха по някой залък в уста и започнаха приготовленията. Бунито късаше плат на дълги ивици. Савката отиде в бараката и започна да подбира дърва. Цепеше ги и гледаше размера. Поприглаждаше ги с брадвето и накрая с пилата. После забиваше по три къси пирона – малко след началото, средата и в края, като гледаше да са от различни страни на самата пръчка, за да не се разцепи по дължина. Предвид на това, което трябваше да се направи през нощта, се спряха на осем броя. Осем пръчки. Ако не го простреляха до шестата, щеше да е добре. Книговезецът пълнеше патрони за кремъклийката и сбираше патрони за револвера. Все пак щеше да се гърми! После Бунито и Савката започнаха да омотават платнените ивици около направените дървени пръчки. Късният следобед първом Книговезеца отиде до нароченото място и в един храст остави три бутилки газ за лампа. Малко след него Бунито отиде до мястото и извади направените неща от дисагите. Остави ги около бутилките, като под тях сложи слама, за да не се намокрят от снега. Посъбра малко шума и я разпръсна отгоре им. Мястото бе на метри от река Янтра, която царствено стелеше водите си през старопрестолния град. Именно от реката трябваше да излезе Савката, за да стигне до мястото и да направи това, което бяха замислили.

Така и стана. Лудост бе, но именно от реката се излизаше при задната страна на сградата – стария затвор. Малко след полунощ Иван Савов нагази в леденостудените води на Янтра. Трябваше да се спусне по посока на течението и където не можеше да мине по брега – нагазваше във водата. Сякаш стотици ножове се забиваха в краката му. Течението беше силно и го повлече. Той изгуби контрол. Спаси го само един заклещил се клон, за който се хвана. Със сетни сили се издърпа и излезе на брега. Целият трепереше. Огледа се и видя, че е на метри от мястото. Тихо се придвижи и докосна белия обозначителен парцал. Намери пръчките и започна да ги навира в сложения специално за целта куйрук. Осем броя. Мислено се помоли да може да ги използва всичките. Взе бутилките, кремъка и чакмака, приклекна и тръгна към сградата. Целта му беше дървеното скеле, оставено от работниците на Колю Фичето до стената на затвора. За там бяха четири от пръчките. Петата трябваше да е запалена и да ги уцели, за да се възпламенят. Шестата, седмата и осмата бяха за двата прозореца. Трябва да лумне огън и в стаите. Стигна до набелязаното място. Скелето беше на седем-осем метра. Нощта и храстите го скриваха. Дойде ред да се действа. Извади пет пръчки, отвори бутилката с газта и започна обилно да ги напоява. Ръцете му трепереха, а стотиците ножове продължаваха да го пробождат из цялото тяло. Сега трябваше да бъде точен. Извади от джоба си малкото павурче и изпи на няколко глътки ракията, която му сипа Книговезеца. Първите четири пръчки трябваше да хвърли на едно място. Петата трябваше да ги подпали. Всичко вървеше по план. Макар и треперещ, Савката успя. Всичките четири пръчки с омотаните и напоени с газ ивици плат, паднаха под дървеното скеле. Идваше ред на трудната и шумна част. Зачатка с чакмака по кремъка и възпламени петата пръчка. Хвана я в ръка, за да се прицели, но пламъкът лумна силно и лакомо се впи в кожата на ръката му. Иван се сви от болка, но успя да задържи пламналата факла. Със сетни сили се прицели и я хвърли през рамо. Огнена диря разпра тъмата с фучене. Факлата падна на земята, но не уцели събратята си. Тихичко продължи да си гори, но поне освети мястото. Нямаше време за вайкане. Иван запали шестата, но този път бе омотал парцал около китката си и поне за малко щеше да се предпази от болката. Точно това малко му беше достатъчно, за да се прицели добре. Този път успя. Огънят лумна изведнъж със свистене. Езикът му лакомо облиза дървените дъски и се приготви да ги погълне. Сега следваше шумната част. Запали седмата, засили се и с всичка сила я запрати към прозореца. Факлата се удари в черчевето на джама, отскочи и падна на тревата. Но трясъкът бе силен. Докато палеше последната факла, Савката видя как в стаята запалиха лампа и някой тръгна да отваря прозореца. Лумналият отдолу огън опърли подалия се турчин и той завика. Иван използва отворения за миг прозорец и хвърли факлата. Като огнено копие тя прелетя през открехнатия джам и се заби нейде с трясък. Пердето пламна и олелията започна. Първо хорски викове, после засвириха тревога. Това беше и сигналът, който чакаха Книговезеца и Бунито. Савката на бегом се отправи към реката и изчезна в тъмните ѝ води. Няколко изстрела го последваха, но за негово щастие чу само изсвистяването покрай него. Приятелите му от две различни позиции започнаха да стрелят по прозорците на сградата. Това щеше да внесе допълнителен смут сред турците. Три изстрела си бе заложил Бунито. Презареждането на кремъклийката ставаше бавно. Книговезеца беше с револвера, който се презареждаше по-лесно, и той си даде за цел шест изстрела.

Пукотевицата започна. Турците бяха объркани. Не знаеха откъде се стреля, а и пожар обхващаше едно от помещенията. Настана паника. Точно това се целеше и беше предадено на Доктора да подскаже на Левски и съратниците му какво ще става. Те трябваше да използват хаоса и сред лумналия пожар да се опитат да избягат. Всичко започна добре. Христо и Бунито изстреляха заложените от тях самите изстрели и се измъкнаха. Савката се беше пуснал по течението и търсеше как да излезе на брега. Да, всичко тръгна добре, но големият брой турци и военната им подготовка си казаха думата. След по-малко от час войниците направиха обръч около сградата и се подготвиха за евентуален нов удар. Пожарът бе овладян и загасен, преди да обхване помещенията.

Само за час турците се справиха със ситуацията. Само след час се изпари и надеждата на Левски и съратниците му.

Така с провал завърши този опит на тримата смели българи да освободят Левски. Но се разчу надалеко! Можело значи! Въпрос на време беше да се организира нов опит и този път смелчаците щяха да са повече.

Тримата другари се събраха след няколко часа. Разочарованието ги беше сломило. Иван Савов го втресе от студените води и три дена лежа на легло. Дясната му ръка беше зле обгоряла. След седмица Книговезеца го изпрати към Сливен да търси Атанас Узунов. Преди да тръгне, тримата се събраха. Не знаеха какво да си кажат. Всички понасяха тежко провала и се надяваха следващият опит да е успешен! Седяха и се гледаха с насълзени очи. Прегърнаха се силно и всеки пое по пътя си.

Иван Савов – Савката тръгна да дири Узунов. От Книговезеца разбра, че това е точният човек. Сам Левски го харесал много. Всичко това обнадежди Савката и пътят му се струваше по-лек. „Този път ще успеем, бай Василе! Този път ще успеем“. Вървеше и все си го повтаряше.

 

                                           Нов опит

38 дни по-късно…

 

Тежестта на натрупалия мокър сняг си каза думата. С продължителен пукот клонът се отчупи от стъблото на дървото и се стовари с трясък на земята. Оглушителната тишина бе разкъсана в миг. Всичко това стана на метри от Иван Савов. Той се стресна и приклекна. Прикладът на пушката потъна в снега и глухо се удари в земята. Ремъкът се опъна и предизвика болка в кръста му. Именно болката го накара да се окопити. Така приклекнал и с изострени сетива, леко озъртащ се, той приличаше на хищник, готов за скок. Гледката на провисналия, счупен клон го накара да се усмихне. Добре, че не извика: „Стой, ще стрелям!“ Другарите му, които бяха някъде наблизо, щяха да го подиграват поне до края на деня. Иван се изправи и за пореден път тръгна към релсите.

     -    Този път ще успеем, бай Василе! Този път ще успеем! – вървеше и си повтаряше. Хвана по-здраво ремъка на пушката с дясната си ръка и усети болка. Изгореното още не беше заздравяло.

     -    Сам ли си говориш, Савка? Да не би студът да те повреди? - се провикна сопотчанинът Стоян Петков откъм храсталака. И се захили тихичко. – Ела тук на завет, момче. Ела да ми разкажеш нещо, Савов.

     -    Какво да ти разкажа, байо?

     -    Чух, че споменуваш Дякона. Още ли ти тежи случилото се в Търново?

     -    Какво говориш ти! Изяжда ме оттогава!

     -    Ти познаваш ли се с Дякона?

     -    Дохождал е у нас доста пъти. С баща ми са другари.

     -    Чувал бях един случай, Савка, и сега си ми насгода да те питам истина ли е. Разправяше се из нашия край една история. Хората казуваха, че Дякона бил взел твоето тескере преди години, за да върши една работа. Та се разправяше, че един гавазин го хванал здраво през ръцете и щял да го арестува в Сопот. Но Левски умело се извъртял и в ръцете на турчина останало палтото му. Докато се окопити онзи ми ти турчин, Левски изчезнал. Само че в дрехата останало твоето тескере и някакви печати. Разправяха, че турците те намерили и си лежал в конака. Та верни ли са тез истории, Иванчо?

     -    Верни са, байо. Но ще ти казувам нещо, което не са ти обадили. Ще ти го казувам, за да разбереш каков безстрашен човек е бай Васил. Всичко, което ми каза, бе така. Едвам отървах бесилото, защото турците се бяха разлютили. Помогна ми бай Минко от родния ми Калофер, та след няколко месеца в кауша излязох. Но това, което ще ти споделя, се случи към края. Както ти рекох, турците се бяха ошашавили. Под дърво и камък диреха Левски. Докато лежах в Калофер, доста пъти чувах мидюрина да крещи: „Джингиби бил тук някъде. До края на деня да сте го хванали, некадърници!“ По цели дни хвърчаха турците, но дните си минаваха и макар да се притеснявах, че ще хванат Левски, за тях той си оставаше Джингиби – неуловимия дух. После ме преместиха във затвора в Пловдив. Там също често се споменаваше Левски. Търсеха го сериозно. Много сила бе мобилизирана. Една сутрин идва при мен турчин и ми вика, че ми дошли на свиждане. Учудих се, ама видях как през струпалите се турски стражари се провря бай Минко, а след него и един непознат. Като се приближиха, загледах се в непознатия. Малко преди решетките той извика по турски на един стражар. Щом чух гласа му, замръзнах. Погледнах лицето му и ми причерня. Никога не бих сбъркал тез очи. Насреща ми бай Васил, облечен с хубави европейски дрехи, с чисто бяла яка и връвчица на врата. Та той съвсем спокойно запита турчина къде може да си остави чантето.

     -    Майтапиш се, нали? Чини ми се, че за будала вземаш чича си Стояна.

     -    Хич даже не се майтапя, ами ще ти река и друго – турчинът взе чантето на Левски и му каза да го потърси после до вратника, където той бил на пост. И вика на Левски турчинът: „Па да почерпиш един тотун после, господине!“ Левски му се усмихна и го потупа по рамото.

     -    Виж ти! – рече замислено Стоян и заглади мустака си. Хубава история имаш, момче. Па и познанство за приказ. Аз един път съм виждал Левски, но да ти призная, няма да го забравя. Една мразовита вечер беше, досущ като днес бе свил студът. Бяхме се събрали в къщата на съседа ми Кирчо Кюмюрджията. Знаехме, че ще дохожда важен човек и големи неща щял да ни дума. Та както седяхме на софрата край камината, изведнъж чухме как се разлаяха кучетата. Кирчо наметна ямурлука и излезе из вратника.   Подир минута се върна с един чиляк, целия измръзнал и в сняг. Непознатият се поизтупа, поздрави и отиде до огъня да се стопли. Такава тишина настана сред нас, че тежкото ми дишане имах чувството, че ехти из стаята. Никой не смееше да гъгне и всички гледахме човека до камината. Той потриваше ръцете си близо до огъня и изведнъж се изкиха шумно.

     -    Наздраве! – рекох му аз, понеже бях най-близо до него. Човекът се обърна, погледна ме и се усмихна благо.

     -    Благодаря, байо! Здравето и теб да не те пуща! Живи и здрави да сте и вие, момци, па ти, бай Кире, да илядиш за гостоприемството. Да знаете нещо много се е разлютил Малък Сечко. Още един час навън и щяхте направо напролет да ме намерите – каза той и се усмихна.

     -    Добре си ми дошел винаги, бай Василе! Знам аз какво ще помогне – рече Кирчо. – Ей сега ще сложа ракийката да се сгрее.

     -    Остави това, Кире, че работа ни чака. Но да ти призная, добре ще ми дойде една чорбица от онази твоята. Надуших я като вълк още в началото на града. Пък да ви призная и като вълк съм гладен. – засмя се човекът и останалите подеха смеха му.

Стоян се замисли и погледна Савката.

     -    Малко са такива чиляци като него, да знаеш. Когато заговаряше, все едно запяваше. Дето се вика, всинца с отворени уста го гледахме и слушахме. И какви работи ни говореше само. Да ти призная, идеше ми … и сега като се сещам ми идва да си тресна главата у някое дърво, че нещата, които ни каза тоз чиляк, не съм ги усетил сам. Подхванал ни е животът и си мислим само за работата и за софрата. Заради тоз човек в огън ще вляза, Иванчо … тъй да знаеш! Заради него съм тук! Онази вечер с тоз негов поглед и държание ме спечели. Таквиз люде ни трябват, за да се усетим, че сме истински живи. Такива ми ти работи, Савка.

     -    Знам много добре какво ми говориш, бай Стояне. Заради тоз човек и аз в огъня влизам и се радвам, че тоз път сме мнозина. Бай Атанас Узунов добре ни е организирал. Всеки момент чакаме и Данчо Фесчията да дойде с вести от Софията. Три чети сме, бай Стояне, три чети на три места, организирани по железниците. Дай Боже от тук да минат турците с Левски, та ние да го освободим. Мнозина сме вече и това ме радва. Преди месец и малко в Търново едвам трима се събрахме. Още ме мъчи провалът ни тогаз, бай Стояне. В тоз миг над тях прелетя нещо. Те се огледаха и видяха кацналите на едно дърво два гарвана. Бяха черни като катран и заграчиха грозно, зловещо. Така изпратиха и този ден. Беше 6 февруари 1873 година.

В разговори и очакване минаваше времето на Иван Савов и другарите му от четата, разположена близо до Саранбей. Още две чети на две различни места бяха разположени по линията Саранбей-Одрин. Четвъртата чета беше по линията Русе-Варна.

Всички очакваха Левски да бъде откаран в Цариград. Султанът искаше да види този Джингиби. Основните пътища бяха два. Единият – от София до Саранбей, после с железница до Одрин и накрая Цариград. Другият – от София до някое дунавско пристанище, после с параход до Русе, от Русе до Варна с железница и от Варна по море до Османската столица.

Южнобългарските революционни комитети под ръководството на Атанас Узунов бяха измислили този план. Иван беше в четата на Узунов и именно това му даваше увереност, че през тях щеше да мине тренът с Левски и те щяха да го освободят. Провалът в Търново преди повече от месец го изгаряше отвътре.

„Този път ще успеем, бай Василе! Този път ще успеем“. За пореден път си го казваше, разхождайки се по железопътната линия.

Изведнъж забеляза нещо в далечината. Бързо отскочи и се прикри в храстите. Към тях идваше конник. Бързо се отправи към Узунов и му докладва. Двамата притичаха до линията. Узунов извади далекоглед и погледна през него. Усмихна се и потупа Иван по рамото. Каза му, че това е Данчо Фесчията. Най-после идваха новините от София. Сигурно всеки момент щеше да мине и така очакваният трен. Иван си науми, че трябва да запомни датата – 8 февруари.

Данчо приближи до тях и скочи от коня. Беше странен. Очите му бяха червени, а той едвам се държеше на крака. Явно много е бързал и тренът сигурно идваше. Савката го изгледа и свали пушката си от рамото. Искаше да я погледне за последно. Всичко трябваше да бъде наред. Не биваше в така чакания момент да го предаде.

Данчо Фесчията се огледа за Узунов и му даде знак, че иска да говорят насаме. Отдалечиха се на няколко метра от четата. Савката ги наблюдаваше внимателно. Нещо не беше наред. Данчо разпалено обясняваше нещо, като ръкомахаше и накрая започна да си скубе косите и да се удря по лицето. Узунов го хвана и го разтресе силно. После извади камата си от пояса, ядосано ритна едно дърво и я заби в стъблото му. Изрева като ранен лъв. Един-единствен, продължителен вик. Какво се случваше?

Иван Савов  ги гледаше невярващ. Изведнъж се досети. Явно Узунов беше научил, че някоя от другите чети е освободила Левски. Той също като Иван много искаше именно те да го освободят.  Но защо тоз рев?

След минута Атанас Узунов се запъти към тях. Извика им да се съберат. Това, което каза, бе кратко и ги удари като гръм.

     -    Момчета, всичко свърши! Онзи ден са обесили Левски край София!

Времето спря в мразовития, тих и мъглив ден. Иван пак чу гарваните нейде там. Беше като сън, от който искаше да се събуди. Кошмар, който го сграбчи за гърлото и започна да го души. Чуваше само гарваните в далечината. Не, не сънуваше! Залитна и се хвана за едно дърво. Сълзите му напираха и колкото и да се сдържаше, те потекоха по бузите му. „Аз съм виновен, аз съм виновен. Трябваше да успея. Как можах да изхабя две факли. Точно те щяха да направят пожара огромен“. Ръцете му се впиха в дървото и той започна бавно, но с натиск да удря главата си в стъблото. Кръвта шурна от челото му и замрежи очите му. Усети металния ѝ вкус. Продължаваше и не усещаше болка. В тоз момент някой го дръпна. Избърса очите му и силно го прегърна. Беше Атанас Узунов.

     -    Знам, момче! Знам! Всички много изгубихме. България изгуби голям човек. Ти кажи ми добре ли познаваше Левски?

     -    Добре го познавах, бай Атанасе.

     -    Чини ми се, че не си … щом си тръгнал да се погубваш в едно дърво. Стегни се и знай, че ние трябва да продължим делото му. Таквиз мъже като теб ще ми трябват сега. Трябва да продължим и заради Левски…. На колко си години?

     -    34 ще навърша след два месеца.

     -    36 ненавършени имаше Васил Левски. Обещай на мен и на себе си едно. Продължавай да живееш достойно, смело и почтено и заради Левски вече, Иване!

 

Така завърши тази тъжна история. Но тя се случи. Имаше опити на българите да освободят своя Апостол на Свободата. Жалко, че години след тези славни времена, днес  не само историята им е забравена, а и хората вярват, че Левски бил ескортиран само от няколко заптиета до София. Вярват също, че не е направен никакъв опит да освободим Левски и сме се изпокрили като мишки.

По-лошото е, че почти сме забравили заветите на Апостола и почти сме забравили да обичаме живота и свободата така, както ги е обичал той. Почти сме забравили да живеем и заради него!


автор на текста: Георги Савов



Гласувай:
7
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. doverenica - Така е. Прав си. . . Май българското ...
18.02 02:26
Така е. Прав си... Май българското остана само в името ни и в спомена за Апостола. А човещината и патриотизмът са само фасада. Поздравления за позицията!
цитирай
2. batogo - !!!:))) Чудесен, правдив разказ, приятелю! Разтърси ме!
18.02 09:55
Нарекох те така, защото този твой разказ ме накара да те почувствам като приятел и съмишленик, защитаващ Истината и Българския Дух от лекомислените клюкарски и зловредни нападки на непросветените и злонамерените, които и до днес плюят срещу България и Достойните Българи.
Чест и почитания!
цитирай
3. dobrodan - "Хотели сделать лучше, а получилось как всегда..." - това е
18.02 11:04
"древноруска" поговорка...
"Искам да имам ума на българина, ама тоя, дето му идва от по-сетне..."
"Еми таквоз е то..."
"Откадя накадя ва?"
"Защо ти е остър нож и меко сирене, кога имаш юнашка десница?!" :):):).
"Кажи, бай Василе, КОГО ЩЕ ТУРИМ ЗА ЦАР?"
"Българска работа!"

Красиво написано, на автора с уважение!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: jorosavov
Категория: История
Прочетен: 445335
Постинги: 55
Коментари: 217
Гласове: 549
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930